Петър Волгин в ПИК и "Ретро": Нинова, Дърева и “Дума“ – отива ли си демокрацията от БСП
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
През всичките години на прехода БСП беше обвинявана в какви ли не грехове. Наричаха я ретроградна, соцносталгична, пристан на „чугунените глави“, неспособна да се впише в новите реалности, жалеща за плановото стопанство и отричаща постиженията на пазарната икономика.
България щяла да стане нормална държава, казваха най-отявлените ѝ критици, едва тогава, когато тази партия изчезне безвъзвратно. Само че и най-големите хулители на БСП нямаше как да отрекат едно – това беше една от малкото наистина демократични партии в България след 1989 г. Звучи странно като за формацията, наследник на БКП, но си беше обективен факт. Тази автентична вътрешнопартийна демократичност на БСП правеше особено голямо впечатление на фона на останалите партии. Особено на онези, които се презентираха като пропазарни и проевроатлантически.
Независимо от тези красиво звучащи определения въпросните формации си бяха стопроцентово вождистки проекти, където никой не смееше да шукне без позволението на председателя. Такава партия беше СДС по времето, когато я оглавяваше Иван Костов, такава партия беше, а и продължава да бъде ГЕРБ. Едва ли някой някога си е представял, че в тази формация някой ще си позволи да изрази критично мнение по адрес на Бойко Борисов.
Е, именно на този фон БСП наистина се отличаваше със своя плурализъм, с толерантността към всякакви мнения вътре в партията. И нямаше никакво значение кой е нейният лидер – Лилов, Виденов, Първанов, Станишев, Миков. Колкото и да бяха различни тези хора, общото между тях беше това, че не преследваха и не изключваха вътрешнопартийните си опоненти. Вероятно защото всички те са осъзнавали, че силата на БСП е именно в нейното многообразие, в множествеността на гледните точки.
Тази демократичност беше особено характерна за партийния вестник „Дума“. Както по времето на неговия пръв главен редактор големия Стефан Продев, така и след него на страниците на изданието можеха да се прочетат текстове, които влизаха в драматичен дисонанс с моментната политика на партийното ръководство. И това изглеждаше особено странно, като се има предвид, че „Дума“ е наследник на всевластния комунистически официоз „Работническо дело“ от времето на соца, но си беше абсолютен факт.
Нерядко „Дума“ критикуваше не само политическите противници на БСП, но и собственото си ръководство. И със сигурност именно този плурализъм е една от причините „Дума“ да продължи да излиза повече от 30 години за разлика от официоза на СДС вестник „Демокрация“, за който едва ли някой извън най-запалените политически фенове си спомня днес.
Плурализмът на мненията е това, което държи една медия жива. Най-сигурният начин за нейната смърт е да реши да тръгне по пътя на тоталното единомислие.
Отстраняването на ключови журналисти от вестник „Дума“ е тревожен факт. Да, от ръководството на БСП казват, че уволнения няма. И формално са прави. Доскорошният заместник главен редактор Георги Георгиев сам е подал оставка, а временните договори на Велиана Христова и Велислава Дърева са изтекли. Само че има неща, които са несравнимо по-важни от тези формалности. Тези журналисти бяха, а и продължават да бъдат критично настроени към настоящото ръководство на партията. И значи не е трудно да се досетим защо вече не са част от екипа на „Дума“.
Наблюдаваме отстраняване на неудобни журналисти. Тоест свидетели сме на същия процес, при който нехаресвани от властта – партийна или държавна, журналисти в най-различни медии биват уволнявани, а предаванията им в телевизиите и радиото спирани. Не по-малко важен е и фактът, че „Дума“ се лишава от едни от най-добрите свои автори. И Георги, и Велиана, и Велислава са сред стожерите на този вестник. Били са там, борели са се за социалистическата идея и когато БСП е била на власт, и когато е била в опозиция. Сега ги махнаха. Явно принципната им позиция вече е неудобна.
Конкретният случай с „Дума“ днес не е просто журналистически казус. Той изглежда показателен за състоянието на плурализма вътре в партията. Или по-скоро за неговото отсъствие. БСП все по-малко прилича на онази партия, в която се водеха разгорещени вътрешнопартийни дискусии. Там се сблъскваха позициите на комунисти, либерали, социалдемократи. Именно тези дискусии поддържаха партията жива. Ако БСП беше застинала в някаква монолитност, отдавна щеше да е изчезнала, както изчезна основният ѝ опонент през 90-те години – Съюзът на демократичните сили. Със сигурност на различните партийни ръководители не им е било приятно да слушат критики по свой адрес от собствените им съпартийци. Обаче не са се разправяли с критиците си, защото са смятали, че вътрешнопартийният плурализъм обогатява партията, а не ѝ пречи.
Днешното ръководство на БСП, изглежда, е избрало друга тактика – да заглуши максимално критиките, които идват отвътре. Обяснението е, че постоянните вътрешни спорове обезсърчавали избирателите и съответно БСП трябвало да се покаже като единна формация.
Спорно е дали тази тактика е печеливша. Даже ако гледаме резултатите от изборите, по-скоро не е. На парламентарните избори през 2017 г. БСП получи близо един милион гласа. Четири години по-късно трендът беше само надолу. На последните избори през ноември 2021 г. партията получи най-ниския резултат в историята си – 267 871 избиратели. Вярно, днес БСП изглежда по-единна, отколкото преди пет години. Обаче какъв е смисълът една партия да бъде единна, когато броят на нейните избиратели постоянно се топи?
Привържениците на настоящото ръководство ще контрират с факта, че партията най-после е във властта. Ето защо, казват те, заглушаването на вътрешния плурализъм е оправдан. Постигнали сме голямата цел да влезем в управлението и нищо друго няма значение.
Подобно мислене изглежда рационално само на пръв поглед. Най-малкото защото присъствието във властта изобщо не е гаранция за партийно дълголетие. Пак ще припомня печалната история на СДС. В един момент тази партия беше не просто младши коалиционен партньор, както е БСП сега, ами държеше всички власти в държавата – законодателната, изпълнителната, съдебната. Няколко години по-късно СДС престана да бъде какъвто и да било фактор. Ако Социалистическата партия тръгне по същия път на унищожаване на вътрешната демокрация, я чака същата съдба.
